Now... Just run.

Полуизгнилото дърво, под което Нат лежеше, беше на път да се скърши под натиска на силния проливен дъжд, който се изливаше. Клоните пращяха, а гарваните раздираха тишината със своите дрезгави, дразнещи ушите звуци. Черните облаци, които винаги се простираха над острова, перфектно допълваха тъмната атмосфера, която самата същност на това необитавано от хора място притежаваше.
Не се бяха мяркали хора от дни, а може би дори от седмици - Натаниъл беше изгубил всякаква представа за времето и още малко му трябваше, за да полудее напълно. Обикновено през няколко дни разни изследователи се скитаха из тъй наречения от тях "Черен остров", но всички свършваха разкъсани от глутницата, начело на която стоеше черноокият звяр.
Едрите капки дъжд постепенно намаляваха, докато в даден момент не спряха. Студената и мокра земя бе покрита с кал, но Нат не изпитваше никакви проблеми с това. Единственият му проблем в момента беше нечовешкият глад.
Иронията.
Разсейваше се с някаква кутия евтини цигари, заблуждавайки се, че може да издържи още. Сякаш бе минало десетилетие от последния път, в който звярът се нахрани.
Измежду острата задушлива миризма на цигарения дим, пресен дъжд, разложено месо и мокра земя обонянието на Рей успя да долови лекият метален аромат на кръв, който така го привличаше. Секунда по-късно чу човешки гласове, които прераснаха в писъци и веднага скочи. Наостри уши, за да долови от къде идваше примамливият звук на отчаяние и бързичко отчете, че не беше вследствие на паника, породена от появата на някой кръвожаден бес. С бърза крачка пое към посоката, от която долови писъка. Само се надяваше, че няма да бъде изпреварен от някого. Забеляза, че сестра му се отправяше към същата посока и просто изсъска недоволно. Ускори скоростта си, без да се разсейва от финалната си цел.
Секунди след това се намираше пред две млади момичета - едната от които със сигурност беше човек. Уханието на другата далеч не беше човешко - беше по-скоро като на някакво диво животно, което Рей не можа да идентифицира.
Погледна към сестра си, която лакомо зяпаше крака на човешкото момиче и изсъска злобно насреща и.
- Разкарай се, Натаниъл! Яде достатъчно предишния път! - изсумтя Лорън, присвивайки очи гневно.
- Не ми заповядвай! - повиши тон той от своя страна. Момичетата изглеждаха уплашени до смърт.
Иронията.
Едната - тази, която със сигурност не беше човек, се опита да изтича и направи няколко големи крачки към входа на гората, през която със сигурност не трябваше да минава. Другата се опита да я последва, но наддаде остър крясък от болка. Нат веднага се втурна към нея, възползвайки се от изгодната възможност. Срещна уплашения поглед на червенокосата девойка, която бе скована от страх и дори не можеше да помръдне. Трепереше трескаво, което още повече възбуди любопитството и глада на звяра. Кучешките му зъби се оголиха, а черните му дълги нокти се озоваха на гръдния и кош, правейки прецизен разрез.
- Не.. моля ви... - плячката му скимтеше през сълзи. Нат я повдигна на ръце и безмилостно отхапа от плътта и, сдъвквайки я шумно.
- Бате, остави ми малко от нея после, и аз съм гладна! - Лорън изписка, но звярът дори не я удостои с поглед. В момента съзнанието му бе съсредоточено изцяло върху човешката му плячка, а топлата и кръв, нахлуваща в тялото на Нат, караше изгнилото му сърце да пулсира както никога досега.

След сякаш вековен глад, храната му се струваше като прегръдка от Рая. Все едно никога досега не е опитвал такъв скъп деликатес, който не се предлага никъде. Нат дъвчеше шумно и преглъщаше тежко, очите му горяха с тъмночервени пламъци, докато се наслаждаваше на кървавото си произведение - на тялото на момичето.
Беше изгубил всякаква представа за заобикалящия го свят - за истеричната Лорън, за другото зверче, за кутията цигари, която бе забравил до онова дърво. Не му беше сега моментът да мисли за нищо от това - реално нищо от това нямаше особена важност в ситуацията.
Продължаваше да разкъсва, да сдъвква и да преглъща огромни парчета месо, задоволявайки най-примитивната си нужда - глада. Чувстваше се жив в момента - беше се презаредил с енергия, която сякаш щеше да му стигне за цял живот. Стомахът му вече не стържеше упорито, не му се струваше, че светът се е срутил отгоре му, не му се налагаше да се примирява с кутия евтини цигари с нискокачествен тютюн, залъгвайки се, че това облекчава необходимостта му за храна.
Чу се някакъв удар, сякаш нещо или някой падна на земята. Натаниъл извъртя крайчеца на окото си и видя дружката на плячката си, която явно бе причината за този звук. Тя извика нещо, но Рей не обърна особено внимание, вместо това любезно реши да си довърши вечерята.
- Може ли и аз? - попита дамата. Бесът я стрелна с бърз поглед и извъртя крайчетата на устните си в крива усмивка.
- Дръж. - след което хвърли безжизненото окървавено тяло на човешкото момиче право към собствената и приятелка. - Само че остави малко. - хвърли бърз поглед към сестра си.
Направи една стъпка към непознатата и я анализира - русокоса, млада, с интересна аура.
- Между другото - Сикс прочисти гърло. - Не ходи в онази гора, към която се беше запътила. Щяха да хукнат след теб, да се опитат да те изядат и само да ми навлечеш главоболия. - символично тръсна глава настрани. - Не че особено ми пука какво правиш тук и какво ще ти се случи, ама останалите помияри са противни. Ако са освирепели и гладни, ще разкъсат всичко. А всичко, което не е човешко месо, е гнусно.
Използваше привилегията си на лидер на тяхната глутница, поглеждайки ги отвисоко. Винаги. За всичко.
Истината е, че Натаниъл бе чистата форма на главоболие и на всичко негативно, събрано в едно тяло, така че надали точно той беше идеалният, който да ги съди и да ги гледа през рамо, но всички извън семейството му му бяха противни - само лидерите бяха научени, че месото на зверовете е кисело, съответно никой не се опитваше да се засити с такова. Това бе причината му да се смята за по-висш и чистокръвен от останалите бесове.
Отново насочи поглед към момичето, което в момента довършваше дружката си, а кривата усмивка не слизаше от лицето му.
- Каква си ти?

Лиа се наведе напред, а ръцете й използваха за упора студения сега цимент. Пропълзя на четирите си крака, докато достигне до подхвърленото безжизнено вече тяло. Първата реакция беше просто да наблюдава. Погледът й разучаваше това, което виждаше - толкова много кръв на едно място и толкова много рани. Момичето вече не дишаше и можеше да види разкъсаните й гърди. Пръстите на ръката й преминаха по кръвта - изглеждаше сякаш никой и нищо не съществуваше, само тя и това тяло; на онова момиче, което до преди малко беше готова да нарече своя приятелка, макар че добре знаеше, че не може да има приятели.

Кимна на думите му. Не беше сигурна дали искаше да яде, но да докосва раните и да усеща кръвта, да отмества разкъсаната кожа, за да си проправи път към същността - месото, се оказа изключително образователно занимание. Беше видяла как непознатия разкъса тялото на Наталия, а след това се нахвърляше върху плътта, а кръвта се разпръскваше и цапаше дрехите му, цимента попиваше от червената течност, както попиваха и дрехите й, но не забеляза това.

Чу гласът на мъжа и вдигна глава, но първо срещна другото човекоядо? Беше клекнала до тялото на Наталия и Лиа знаеше, че другата имаше по-голяма нужда. Виждаше го в очите й, които я наблюдаваха заплашително и хищнически.

Не пропусна да опита от месото. Но беше по-доволна, че все пак не я изядоха и нея поне за сега. Кръвта беше все още прясна по ръцете си и доближи ръката си, и облиза показалеца си.

- Често ли го правите? - попита и насочи погледа си към разкъсаната Наталия, след като вкуси от чуждата кръв и погледна към мъжа, който не познаваше, но който дори може би не беше добре да познава?

Можеше да избяга, когато беше времето за това, но не го направи и сега просто ... ами нищо! Какво значение имаше, каквото и да е било? Беше държана затворена толкова дълго време на Земята, че сега не беше сигурна кое поведение е нормалното и кое не е.

- Ъм ... вълк ... - не звучеше уверено, но тя беше fucking вълк, ако трансформацията не беше толкова болезнено бавна, то вероятно щеше да има повече самочувствие, но беше още прекалено невежа в този занаят.