Lia Brown

Lia Brown
23 - Wolf - Katie LeClerc

- Това...
- Не - отсече момичето и погледна към огромният мъж, който беше застанал пред нея.
- Не?
- Не.
Няколко секунди мълчание. Очеваден гняв. Очи, изпълнени със злоба. Силно стиснат юмрук.
- Можете ли да се мръднете сега, господине? - попита момиченцето, като след като видя, че мъжа беше доста разсеян, се мушна между краката му и пропълзя по цимента, който беше така напечен от жегата, че ръчичките й гледаха бързо да се отлепят от земята.
- Хей! - викна след нея и понечи да тръгне, но явно кракът му беше залепнал за дъвката-капан, което стана причина за по - бавното му придвижване. (беше уважаван господин. не можеше просто да остави някаква дъвка на обувката си.)
- Но, Лия.. - гласът му се чу някъде отново.
Но детето се беше скрило зад майка си и тайно поглеждаше към мъжа, който идваше към тях. Отново.
- Не искам! Искам да остана при мама! Теб не те обичам!
Тези думи бяха доста тежки, но изключително неоценени. На сила отиде да живее при баща си. И то защо? Заради някакво дело. Заради някакъв развод. Заради някаква караница. Заради някаква изневяра.
Лиа не разбираше. Просто искаше да остане при майка си и да живееше добре с нея. Но не. На кого му пукаше за щастието на това дете? Идеята беше просто да си вземат това парче месо и да го разкъсват на парчета, докато накрая няма какво да разкъсват.
Животът й беше глупав.
Някакъв такъв крайно безсмислен.
Мислеше си за самоубийство, но по - късно осъзна, че това е дори по - глупаво от живота й. Все пак един път й е даден, може и да се оправи някога.
Но не се оправи, защото не можеше да се бори с ключ и ключалка. С бъдеща анорексия. С липсата на храна. Искаше храна. Искаше вода. Но я наказваха, защото не искаше да говори с този господин-баща. Как можеше тя да обича такъв човек, когато той никога не се държи мило и добре? Беше му обяснила хиляди пъти, но не... за него нямаше значение. Той си знаеше своето и това си беше.
Инат. Глупак. Може би беше болен? Можеше ли да го вини, ако не беше здрав?

Както животът й. Просто й трябваше Тари. Това беше спасението й. Не знаеше как, но и не се интересуваше. Беше тук. Далеч от този човек. В някакъв... непознат. Интересен. Впечатляващ. Опасен свят.
Никога не е било опасно в живота й. Нямало е нищо по - страшно от една и съща кукла, която е гледала години наред.
Но тук беше по - опасно. Нищо не беше наред. Сякаш някакъв Хаос. Красив Хаос. Ненужен. Но красив.Някак силно приятен.
А може и свободата да беше далеч по - приятна? Никой не можеше да знае. Дори тя не знаеше. Но точно това беше толкова запленяващо.
А знаете ли какво още? Няма нищо по - хубаво от това да я боли. Тази трансформация беше някак толкова интересна. Болеше. Но беше някак приятно. Не беше изпитвала физическа болка от години, защото нито можеше да тича, че да падне. Нито да кара колело, че да падне още по - зле. Нито да кара кола, че да се разбие в някое дърво... или ограда... беше толкова вълнуващо.
Нямаше търпение да прави, каквото си искаше. Нямаше търпение да мисли, както си искаше. Нямаше търпение да усети свободата и да живее с нея. Беше толкова вълнуващо. Щеше да се пръсне от щастие,
но докога щеше да е щастлива? И беше ли дори сега щастлива? - На този въпрос ще е трудно да се отговори.

Добре дошла! Страхотен персонаж и история! Тари се радва да те посрещне на свои земи!