If you don't terrify people a little bit, then what's the point?!

"Топлината от прясна кръв се разля по дланта му, очите му несъзнателно се затвориха и той прехапа устни толкова силно, че усети сладкия вкус на собствената си такава. Пръстите му лепнеха, а специфичния железен мирис стигна до сетивата му, доставяйки му кратък момент на удовлетворение.
-Не..-червените кичури на момичето сега бяха покрити със засъхнала кафеникава кръв, устните й трепереха, неспособни да изрекат нито дума повече, очите й бяха полу притворени, подути от часовете прекарани в плач, а единствения звук, който достигаше до ушите на Ерик не бяха молбите, а стържещия звук от влачещата се плът по пода на стаята, в която се намираха. Устните му се повдигнаха в половинчата усмивка, пръстите му се устремиха към белите му зъби и ги изцапаха с червеникавата течност.
- Предупредих те. -Ерик сви рамене, правейки малка, но сигурна крачка към момичето. -Всичко си има цена. -Той клекна пред нея и погали лицето й, синините, които се разпростираха по него. -Май си повярва, че можеш да "ме поправиш" .. - Ерик се засмя, пръстите му преминаха по устните й, а след това продължиха към врата й, където се захванаха около него. -Нека ти върна услугата..."

Писъци раздраха нощта и нарушиха спокойствието на вещера. Веждите му се повдигнаха и сбърчиха в израз на недоволство.
-Наистина? Разбирам, че все нещо ви мъчи, но трябва ли да дразните и останалите с крясъците си..- промърмори повече на себе си, от колкото на някой друг. Гласът го привлече, както и любопитството му. Как може някой да се забавляваше на неговия остров и той да не участваше в това?! Ерик напусна апартамента, взимайки със себе си една от магическите си играчки и се насочи по посока на виковете.
-Сериозно?! Не можете ли да измислите нещо по-оригинално, по-интересно? -Обърна се той с усмивка към няколко от мъжете, които се бяха насочили към непознатото момиче. Веднага щом го съзряха те побързаха да се разпръснат, за да са сигурни, че няма да си навлекат повече проблеми от необходимото.
-Мм..не съм те виждал преди, свежа кръв на острова? - Очите му придобиха застрашителен блясък, кой знае дали тази нощ забавлението наистина нямаше да се появи иззад някой ъгъл, или пък портал?!  

Всичко изглеждаше толоква странно. Никога досега през живота си не бе бягала чак толкова дълго и толкова бързо. Да не говорим бързо? Нямаше къде да го прави. А сега имаше толкова много улици. Толкова много завои. Толкова много препятствия дори. Беше някак вълнуващо, но и много страшно. Не беше предполагала, че ще си навлече толкова много за някакво никаквво време. Дообре.. не беше кой знае колко много. Осъзнаваше, че имаше хора с много по - големи проблеми. Но звсе си мислеше, че всеки на нейно място би се чувствал така все едно, че това е някаква много опасна случка. Изглеждаше й логично. Не знаеше точно как ставаше.
Но явно тичането й беше дошло много в повече, защото бе започнала да се спъва. Блъсна се в една стена даже. А тя просто си крещеше задънена улица. Но нямаше време да разбере това, което се превърна в причина отново да се удари. Беше тъмно. Беше загубенячка. Беше обградена, което не беше особено приятно. Помисли си за миг, че може и да умре. Но това чувства беше някакво толкова странно, че не знаеше дали се радваше, че ще види какво е да те набият или убият, или постоянният страх, който я караше да се изповръща, й въздействаше повече.
Но все пак искаше да се измъкне от тази ситуация. Защото не й се умираше още, а страхът й не бе по - силен от копнежите, с които живееше.
В главата й беше пълна каша. Даже беше забравила какво беше направила, че да си заслужи това преследване. И тъкмо когато беше открила някаква вероятност да се измъкне, се появи някакъв друг господин, който, за щастие, успя да се оправи с тези типове доста бързо.
Но пък това разсейване й напомни причината за всичко това. Беше откраднала от тях нещо, което все още не знаеше какво е, а вече и не знаеше къде е, защото в бързането го изпусна. Но явно е било много важно. Би се върнала, за да го потърси и даже беше тъкмо тръгнала, щеше да направи крачка напред, когато чу гласът на същия този господин, който я отърва от това място. Върна крака си в първоначална позиция и се заслуша в думите му. Обичаше да чува нови гласове. Беше почти толкова вълнуващо, колкото да бяга от разни хора, от които краде неща.
- Ърр... - това прозвуча странно, защото не знаеше точно какво да каже. Не би трябвало да разговаря с непознати? Изобщо не я биваше в приказването. - Ъъъъ... да, сигурно - каза просто и присви вежди, с което просто се възмути сама от себе си, но вече го беше казала така, че нямаше какво повече да направи по въпроса.
И след това отново се върна да си прави крачките напред. Обаче пак се спря, защото вече поне успя да си осигури видимост от лампата, която светеше от съседната уличка.
- О-О, имаш нещо на косата! Или главата! Каквото е там - разпокъса си думите и ръката й мина през главата му доста грубо и може би приличаше повече да шамар, но не трябваше да бъде. - ААААА, ПАЯК! - разкрещя си и се оита да се отърве от него, но не й се получи, докато не го размаза с другата си ръка.

За секунди Ерик остана напълно безмълвен, действията на момичето определено го бяха изненадали, а това някой да изненада точно него се случваше веднъж на цяла вечност. По принцип никой не проявяваше такава непремерена близост около него, особено по подобен повод ,а именно паяк?! Добре, за миг си помисли, че той не е единственият луд на острова. Все пак Ерик успя доста бързо да излезе от транса, за който бе виновна непознатата и сграбчи ръката й, дърпайки я на сантиметри от себе си.
-Какво си мислиш, че правиш? -Изръмжа тихо, впервайки черните си очи в нея, оглеждайки я и преценявайки що за човек е или същество. Очите й я издадоха още на момента, но той не обели нито дума. Осъзна, че не искаше да я запознава веднага с онази част от себе си, от която всички бягаха, за това пусна ръката й й се отдръпна леко назад, придавайки си небрежен и напълно нормален вид.
Вече му бе напълно ясно, че е нова, също и каква беше, чудеше се дали все още е преминала през първата си трансформация..навярно болката от трошещите се кости е неминуема, звукът от хрущене.."Тари вика Ерик!" Онази загадъчна усмивка отново се появи на устните му съвсем изневиделица и той направи крачка напред, заставяйки под светлината на една от уличните лампи.
-Скитането тук по това време не носи нищо добро. - Погледът му се плъзна към небето , необикновеното небе на Абарат, звездите се движеха , светеха в различни светлини и създаваха усещането на безкрайност. Ерик харесваше всичко тук и с идването си дори за миг не се бе замислял за живота си на Земята, който едва можеше да нарече живот дори. Магията, силата, която получи тук не можеше да се сравни с нищо на онова мизерно място наречено Земя. Хората си нямаха и на представа какво изпускат, нито какво съществува отвъд представите им.
-Среднощната ти разходка има ли крайна дестинация? - вниманието му отново се върна на девойката.

Всичко изглеждаше толкова интресно и някак доста далечно и непознато. Не знаеше как да се държи, не знаеше какво да прави. Даже не разбра какво точно се беше случило, но ръката със сигурност я заболя и това го бе отразила веднага. Не беше кой знае какво, но всъщност я бутна към далечните спомени, когато за първи път някой я хвана, и години наред не я пусна. Неприятни години. Неприятен спомен. Не искаше никога повече да изживява подобно нещо. Затова се прибра една крачка назад отново към онази стена. Лиа и нея не харесваше, защото й остави синка сигурно. Просто не можеше да приеме вината си. Стената нямаше нищо общо.
- Видях - гласът наподобяваше този на малкото момиченце, което някога бе казало "Не!". Някак отчаян, но и някак уверен, защото точно това искаше да каже. Както и тогава искаше, но беше толкова беззащитна. А как се ядосваше през всичкото време на майка си. Днес нямаше значение, защото беше навън, но когато беше вътре, всичко й посочваше само един виновник за цялата ситуация.
- Не съм сигурна още - отговори леко неуверено на последния въпрос.
Не искаше да бъде някъде. Не искаше да бъде затворена. Стените й пречеха и я подтискаха. Не искаше стени. Искаше природа. Искаш въздух. Все едно къде. Ако е навън, я устройваше. А сега беше навън, значи точно това е крайната дестинация.
- Щом не носи нищо добро, тогава какво изобщо правиш тук? - попита простичко.
Всъщност това беше най - нормалното нещо, което може би беше казала до момента, на когото и да е било. Дори не беше очаквала, че щеше да го каже и без да се запъне на някоя дума. Нали, знаеше как да говори, но се срамуваше и просто не беше особено уверена в това какво точно правеше. Но реши да рискува и да опита. Надяваше се да не боли много дързостта й.

Ерик усети уплахата и притеснението на момичето, по принцип бе доста добър в разгадаването и преценяването на хората, но сега се затрудняваше, рязката смяна на отношението й към него и заменената със страх самоувереност го обърка. Все пак това бе нормално поведение за един новодошъл. Тя все още не знаеше къде е мястото й, не бе усвоила Абарат като един нов свят, не знаеше какво могат да й предложат островите, нито какво могат да й отнемат жителите им.  Ерик понечи да й каже да не се страхува, но замълча още преди да е отворил уста-това щеше да е лъжа и не, че той имаше проблем с лъжите, напротив , просто не искаше да започва с тях от самото начало.
-Кой знае може да съм поредния психопат наоколо? - Паркър опря гръб на хладната стена, давайки й необходимото пространство да се чувства незастрашена. Наведе глава и се засмя съвсем леко - кой да предположи, че не само казва истината, ами и ако имаше нобелова награда по случая - той щеше да я грабне без усилия.
-Защо Тари? Егрет предлага идеални условия за такива като теб. - очите му отново се преместиха върху непознатата фигура, за миг се замисли за името й, все още не го бе чул, но какво значение имаше то? До сега ничие име не бе имало значение, всички свършваха на едно и също място, независимо как ги наричаха останалите за него бяха напълно еднакви , като изваяни кукли с предназначение. Единствените имена, които го интересуваха бяха на латински, способни да сторят много повече от един обикновен човек-каквито оставаха всички на Абарат за него. Въпреки трансформациите и силите, които притежаваха тук- те носеха със себе си човешкото бреме, слабости, които ги дърпаха назад към място, на което вече не принадлежаха. Това, че той никога не е имал нищо стойностно на Земята само го улесни в забравянето за нея. Нямаше никакво намерение да се връща там дори ако Надарените намереха начин да отворят вратите. Тук бе изградил нещо много по-голямо и значително, тук бе успял да се докосне до магията - нещото, което бе търсил цял живот. И докато той намираше начин да използва този нов свят в своя полза, за да разгърне потенциала си, други - го ненавиждаха, искаха да се махнат, защото въпреки всичко оставаха човеци.

Много бързо се променяха всичките й емоции. Не знаеше какво да чувтсва, не знаеше и какво да мисли. Всичко беше много объркано в глвата й. Но някак много интересно объркано. Обичаше да е каша, да се разхвърляно, даже да е мръсно. Обичаше да е просто различно от нормалното. Нямаше нищо против ненормалното. Дори беше някак интригуващо.
- О! - възкликна, когато чу думата "психопат". - Да, имаш вид - каза, като го огледа набързо, което беше наистина странно, но нямаше какво да мисли повече за това.
Но може би чак, след като бе изрекла думите си, бе успяла да осъзнае какво изобщо бе чула и какво казала. Леко я побиха тръпки, защото наистина не искаше да си има работа с такива типове, но вече беше все едно. Само можеше да се надява, че този господин ще бъде милостив и няма да й направи нищо, защото изобщо не знаеше как да се оправя в такива ситуации. А липсата на опит не беше много хубаво нещо в момента.
- Такива като мен? - беше последното нещо, което бе чула и което й направи най - голямо впечатление. - Какво значи това? - попита и в същото време размърда мозъка си, за да си спомни, ако бе изпуснала нещо, откакто
бе дошла, а това не беше доста отдавна.
Но или не си спомняше, или мъжът пред нея просто си разбираше от работата.
Лиа наистина не знаеше много. Беше твърде заета с това да прави глупости, за да се занимава, с каквото и да е било друго не особено значимо нещо.
- Защото е по - интересно - върна случката в главата си обратно, за да си спомни поне каква беше първата част на въпроса. - Другите места не са толкова вълнуващи.
Беше като малко дете.. амии... аз тази кукла ще си я взема, защото косата й е по - светла. А на другата не мога да й разплета опашката. Не че някога е имала изборд каква кукла да има. Имаше само една кукла и даже нея й я взеха. Но сега можеше да си избере. Можеше да е, където си поиска, и наистина щеше да иде само там, където за нея, самата, имаше смисъл.
- Ще ми го покажеш ли? Тари? - попита, защото след като среща местен, поне да се възползва от случая, а и и без това не познаваше местността. Щеше да е полезно за нея.

Лиа успя да изненада Ерик още веднъж, две попадения - това си беше направо събитие достойно да бъде записано в историята. Никой до сега не му бе казвал, че прилича на психопат, навярно си го мислеха след като се озоваваха в мазето му, но да му го кажат право в очите и то без сълзи ами с такъв спокоен констатиращ тон - е , това си беше изненада!
Паркър не можа да се сдържи да не се засмее, макар, че смехът му се изпари така изневиделица, както се беше и появил.
-Новаци..-довърши спокойно въпроса й, повдигайки леко едната си вежда. -Просто ви личи когато пристигате, като туристи с жадни очи, не можете да се наситите. -погледът му постоянно блуждаеше някъде из околността. Ту се спираше върху сенките, играещи по стените, ту върху все още непознатото момиче, което бе успяло да грабне интереса му.
-О, значи търсиш приключения. -Думите излязоха от устата му почти като насмешка. Заблудата също бе присъща за новите жители на Абарат. Заблудата, че са попаднали не другаде, ами в Страната на чудесата, където ще ядат бисквитки, за да се смалят и ще пият чай с лудия Шапкар. Не съвсем. Шапкар може би имаше, но той далеч не си падаше по чая. Тя не знаеше в какво е на път да се забърка, нито, че измъкване отдавна нямаше, но това за Ерик си беше само един голям бонус. Червената шапчица не само бе тръгнала сама в гората, но и наемаше вълкът за екскурзовод - ето това изглежда интересно развитие на нещата, особено след иронията, че самата шапчица обича да вие на лунна светлина.
-Не, че се хваля, но никой не може да ти покаже острова по-добре от мен. -Ерик намигна, усмихвайки се по онзи негов начин, който всички намираха за привлекателен, защото не знаеха какви мисли се криеха зад въпросната усмивка. Той познаваше всяко кътче в Тари, всяко тъмно или светло местенце, беше го обхождал стотици пъти с цел или без.
-Нощем има само едно място, което не е толкова специално през деня, сега е идеалното време да се запознаеш с него. - В съзнанието му изникна светещото езеро в южния квартал - все още не бе успял да разбере каква е функцията му, но често прекарваше времето си там , загледан в синята неонова светлина, която се процеждаше през мъглата, носеше необходимото спокойствие, за да практикува.
-Но преди това..-той се спря, правейки няколко крачки към нея. -Ще ми кажеш ли името си?

"Търсиш" беше много хубава дума, която може би описваше състоянието й. Търсеше, но какво? Дали наистина приключения или просто приключенияа бяха заместител на други липси? Знаеше и усещаше, че нещо не беше наред някъде много дълбоко в душата й. Беше ранена, но дори след като бе получила свобода, сякаш имаше нещо, което не й стигаше. Не знаеше още какво беше точно то, но живееше с убеждението, че щеше да си го намери все някога, каквото и да беше това чудо.
В същото време се съсредоточи към мъжа срещу себе си. Беше някак наистина много особен. Не че Лиа беше говорила чак с толкова много хора, че да знае кое е наред, и кое не е. Но това не й пречеше просто да си стои като пирон и да го наблюдава. Имаше нещо в реакциите му, в говора му. Нещо много особено, но сега не можеше да реши точно какво трябва да бъде, че да завърши образа му в главата й.
- Не - отсече, без да осъзнава дори, че беше казала нещо, защото, повярвайте ми, толкова време затворена е била, че изобщо няма и идея какво става, а още по - малко какво прави, а пък говоренето й рядко й се получаваше, както трябваше. - Не искам приключения. Искам проблеми - каза и повдигна рамене, а след това се сети за дългото си тичане допреди малко. Беше интересно преживяване.
Вътрешно се беше набила за това, което беше казала. Не можеше да приказва подобни неща на всеки. Особено в този късен час. Пък и беше сама. Не че се притесняваше особено, но ако вземеше, че се случеше нещо, нямаше да й е особено приятно, а краката й все още я боляха от този спринт. Да не говорим, че едва се държеше на тях в момента. Та... може би точно сега не й трябваха проблеми. Но може би след няколко часа или утре?
- О, чудесно. Значи съм паднала на вярния човек ... - помълча за минута. - ... попаднала на правилния човек май звучи по - добре? - беше наклонила глава и се чудеше над това, което приказваше. Щеше да й отнеме доста време, за да се оправи с това.
Моментното й самочувствие бързо се стопи, когато той направи няколко крачки към нея, и просто Лиа не се въздържа от инстинкта си да се върне назад, за да запази нивото на дистанция, която си я имаше от по - рано.
- Лиа - каза. - А ти ще ми кажеш ли твоето? - попита набързо, след като отговори.

- Какви добри новини? - повдигна вежди и се зачуди за какво ли ставаше на въпрос.
Но това дори не беше в обсега на вниманието й, затова просто реши, че сама иска да забрави за този въпрос. Ако случайно чуеше отговорът му, то тогава щеше да се върне. Сега точно нямаше значение, защото се занимаваше с друго. Интересуваше се от острова. Нямаше много време, че да го разглежда. Че и да беше видяла нещо итнтересно, не знаеше, че е интересно. Нямаше и как да знае. Виждаше й се всичко като най - обикновен град, но знаеше, че не беше. Знаеше, защото й бяха казали. Иначе никога нямаше да се сети. Откъде да знае какво имало извън четирите стени, като години наред не са избегвани.
Освен това този човек изглеждаше точно неин тип. Изглеждаше като някакво предизвикателство. Беше интересно творение, което трябваше да се разгледа, но Лиа знаеше, че никога нямаше да стане. Твърде се притесняваше за такова нещо, пък и преобладаваше някакъв страх, който можеше логично да си обясни, което поне й изглеждаше като крачка напред в свободния й живот.
- О, Кристофър! - възкликна, което трябваше да се случи само в главата й, не на яве. Затова реши да поправя тази грешка, като пробва да оправи нещата. - Ъъ...много хубаво име - каза и се усмихна леко като идиотка, но така се стекоха думите. Нямаше какво да направи повече. Освен да тръгне след Кристофър.
Дори нямаше търпение, затова побърза, заз да не изостава много, пък и да не го кара да чака, защото все пак тя беше виновна за тази обиколка. Нямаше смисъл да се мотае.
- Ами... - започна, като се замисли дали трябваше да казва нещо изобщо, или трябваше да не казва някои неща. Но всъщност тя нямаше какво да крие. Нямаше някоя мръсна тайна, за която никой не трябваше да разбира. Нямаше проблем да говори. Само не знаеше как щеше да се получи с думите. - Ами... - повтори се. - Нямам какво да казвам... разказвам много... толкова. Имах твърде ограничаващ... - щеше да каже баща, но всъщност той не беше направил кой знае колко за нея, че да трябваше да го нарича така. - ... човек, който ме гледаше. И ме държеше дълго затворена... или заключена? Заключена, да. И не бях излизала дълго - не каза нищо друго след това. Не го сметна за нужно. Смяташе, че всичко беше може би ясно, но може би не. - Ами ти? Ще ми кажеш ли нещо за теб?